зима с лято сливат се в едно,
за да сътворят по-изящно време.
В зениците ми сътворението избухва,
а в твоите светът достига нови хоризонти.
Ноти вплетени във фантазии цветни,
по-ярки от луната тази нощ,
докосват струни непознати
и ще изскочат през гърдите ни сърцата,
от лудостта обзела и на двама ни плътта.
Не може да ме имаш.
Не може.
Бягам.
В паника обличам
минутите тревожни
прекарани в такси отвеждащо ме у дома.
Трепери ключът ми във ръката,
ключалка не улучвам,
пада раницата на земята…
Искам вкъщи.
Искам да се скрия.
Под душа,
от изтанцувания неприличен танц със теб,
следите да отмия.
Сред измачкани чаршафи
в безопасност, глада за теб да потуша.
Но, не. Не и тази нощ.
Телефонът неистово звъни.
-„Къде си? Защо избяга? –
чувам във слушалката
гласът ти дрезгаво кънти.
-„В къщи. Утре ще пътувам рано.“
- престорено спокойно се улавям да изричам.
-„Сама ли си?“ – дъхът ти спира.
-„Да.“ – чувам дяволчето в мен суфлира.
Предателка!
Защо призна, че си сама?
И докато трескаво ума
паниката отново провокира,
чувам, как разговорът е прекъснат
а безумието в коварна схватка ме прегръща.
Нямам време да помисля трезво,
само преповтарям на ум репликите ни в нощта
и след 5 мин тишината телефонът пак раздира.
-„Пред вас съм. Отвори ми входната врата.“
-‚Абсурд! Не мога. Няма начин.
Ако отворя, няма нищо да ни спре...‘
Вратата, така и не посмях да ти отворя.
Но за дивакът в теб – врата, балкон, прозорец… - все е тая.
Нищо не бе в състояние да те спре.
И мога да ти доразкажа, какво се случи,
но предпочитам и твоето въображение да порисува,
как точно ме пренесе умаляла от дивана,
в голямото – достатъчно за двама ни –легло.
Какво се случи преди и след това,
обещавам чувствено да изрисувам върху някое платно,
с черно-бели краски,
пресъздаващи страстта на две тела,
докоснати, от на звездите лудостта.
Автор: Ирена Сиракова